Ликвидиране на опозиционните партии [4]

Формирането на парламентарната опозиция започва още в началото на ноември 1944 г. с първите признаци на разногласие между комунистическата партия и представителите на другите партии, включени в доминираното от нея отечествено фронтовско правителство. По искане на некомунистическите партии и с решение на Съюзническата контролна комисия насрочените за 26 август 1945 г. избори за Обикновено народно събрание в България са отложени. Това е първият успех на опозицията против диктата на комунистическата партия.

Карикатурa всекидневник през 1945 г. „свободна, демократична и силна България“
Photo FK

Политически партии на легалната опозиция:

БЗНС
ръководител Никола Петков с печатен орган в. „Народно земеделско знаме”

БРСДП
секретар Коста Лулчев и печатен орган в. „Свободен народ”

Демократическа партия:
ръководители Никола Мушанов / Александър Гиргинов и печатен орган в. „Знаме”

Радикална партия
Опозиционна група на независимите интелектуалци с ръководител проф. Петко Стайнов.

В началото на юни 1946 г. ръководството на комунистическата партия посещава Москва и получава инструкции за решителен курс към комунизиране на България и за разправа с опозицията. Първият удар върху легалната опозиция е нанесен срещу водача на БСДП Кръстю Пастухов, който е арестуван на 26 юни 1946 г., осъден на 5 години и после удушен в затвора.

Арестуван е и главния редактор на в. „Свободен народ” Цветан Иванов. На 27 октомври 1946 г. се провеждат избори за Велико народно събрание. Въпреки упражнявания терор, ареститe на функционерите на опозиционните партии и повсеместното фалшифициране на изборните резултати, легалната опозиция спечелва 101 депутатски мандата от общо 465 и съставя две опозиционни парламентарни групи: една на БЗНС-Никола Петков и втора на БСДП.
След като на 10 февруари 1947 г. в Париж се сключва Мирният договор с България, комунистическата партия започва открито преследване и репресии над водачите и членовете на опозиционните партии. На 5 юни 1947 г. е отнет депутатският имунитет на водача на обединената опозиция Никола Петков, осъден е на смърт и разстрелян в Софийския централен затвор.
Белият дом, Вашнгтон, 16 септември 1952 г.
Президентът на Съединените щати Хари Труман по случай петата годишнина от екзекуцията на Никола Петков:
„Американският народ, както и другите народи от свободния свят, няма да забрави съдебното убийство на Никола Петков през 1947 г. и неговата смела борба срещу силите на комунистическия тоталитаризъм в България. От неговата смърт на света стана много
по-ясен смисълът на борбата срещу тиранията, която той води…”
По данни на Държавна сигурност през септември 1947 г. всички активни дейци на опозиционните партии са поставени под агентурно наблюдение. През октомври 1947 г. са изселени в провинцията и въдворени водачите на буржоазните партии и „поставени на разработка” от Държавна сигурност:
Никола Мушанов, Стойчо Мушанов, Александър Гиргинов, проф. Венелин Ганев, Атанас Буров, Петко Стайнов, Христо Манафов, Слави Чорбаджигошев, Стефан Губиделников, Борис Панчев, Димитър Върбанов, Георги Панайотов и др. През същата 1947 г. в концлагери са изпратени 721 души, принадлежащи към опозиционните партии.
На 14 ноември 1947 г. започва съдебният процес срещу писателя Трифон Кунев. Главното обвинение срещу него е, че е издал сборник с фейлетони против режима, в който той пише:
„Аз реших да остане един траен документ за съпротивителното движение на българския народ… Съпротивителната сила на българина срещу оскърбителното за неговото човешко достойнство и поробване е огромна…”
(Из сб. „Ситни дребни като камилчета”, 1946)
След бруталната разправа с водачите и активистите на демократичните опозиционни партии, действали като легална опозиция на комунистическото правителство, Държавна сигурност насочва усилията си към ликвидирането на българското офицерство и разтурянето на родолюбивите организации. През юли и август Държавна сигурност инсценира съдебни процеси срещу легионерите, считани от комунистическата власт за най-големи нейни противници. От 68 подсъдими легионери 13 са осъдени на смърт, а останалите на различни срокове строг тъмничен затвор.
„Емброс”, Атина, 25 ноември 1945 г.:
„Марица изхвърля на бреговете си трупове на българи. Смята се, че тия трупове, влачени от България, които наброяват много десетки, са на българи „реакционери”, избити няколко дни преди изборите, за да се сплаши населението и да гласува за комунистическия фронт.”
„Естия”, Атина, 19 февруари 1946 г.:
„В навечерието на изборите мътните води на Марица влачеха към Егея цяла грамада трупове. Тия трупове бяха видени от множество гърци и официални английски лица. Съответните доклади, установяващи този факт, се намират още в архивите.“

Съветизация

На 4 декември 1947 г. Великото народно събрание с абсолютно мнозинство на комунистическата партия приема „Конституция на Народна република България”. Тя променя формата на държавното управление, заменя принципа на разделението на властите с принципа на единството на държавната власт, върху която комунистическата партия упражнява пълен монопол.
„Газет дьо Лозан”, Лозана, 27 декември 1947 г.:
„Конституцията е почти копие на сталин-ската конституция… Някои разпоредби откриват пътя на своеволията и въпреки разпорежданията на мирните договори не зачитат правата и свободите на човека.”
Комунистическата партия използва
съдебната система като средство за налагане на своята диктатура и разработва репресивно законодателство, прилагано срещу политическите противници и опоненти. Започват политически процеси, завършващи със смъртни присъди, различни срокове затвор, изпращане в лагери, изселвания и др. Обявява „общонародната” собственост за икономическа основа на обществото. Властта пристъпва към пълно ликвидиране на частната собственост върху промишлеността, средствата за производство и на частните земеделски стопанства.
В администрацията, войската и в управлението на стопанския и духовния живот на страната повсеместно се налага съветският модел. Съветската тема се утвърждава като задължителна за творците от всички жанрове на изкуството.
„Вима”, Атина, 8 април 1947 г.:
„Книжарниците са препълнени и предлагат само руски издания за Ленин, Сталин, Маркс и за Съветския съюз. Портретите на Сталин и Молотов висят навсякъде, наред с тези на Димитров… В един салон младежи от някаква организация разучават съветския национален химн, който сега е вторият национален химн на българите.”
Из доклад на пълномощния министър на Великобритания в София Антъни Ламбърт от 2 януари 1959 г.: „Човек не може да избяга от усещането, че над всеки българин, включително и на повечето от ръководителите, виси сянката на страха и московската ръка на смъртта.”
Раболепието и подражанието на съветския модел сред централното ръководство на БКП продължава и след официалното му разграничаване от култа към Сталин.
То стига до там, че на пленум на ЦК на БКП през юли 1963 г. първият секретар на партията Тодор Живков поставя въпроса за присъединяването – „политическото сливане” на България към Съветския съюз, което докладва през октомври с.г. пред съветския партиен ръководител Никита Хрушчов, като вече обсъден с българското партийно ръководство. Всички 167 членове на ЦК на БКП са гласували “За“ това партийно решение. 

>> Отнемане земята на селяните [5]

 

Ежедневници на опозицията 1944 –1947,
сн. Ф.К.

Агитация и пропаганда,
л. арх. Ст. Р.
“Amerika wird die Wahlen nicht anerkennen…“,
Foto F.K.