Ученици са направили предложение – да се намалят задължителните часове по руски език и да не се чества Денят на Октомврийската революция. Подобни реакции са установени сред студентската младеж от ВИТИЗ, Философския факултет на СУ, Висшия инженеро-строителен институт в Пловдив, Висшия икономически институт във Варна и др. Рано сутринта на 5 ноември 1956 г. по предварително изготвен списък са арестувани 372 души, голяма част от които са изпратени в ТВО Белене. Започват изселвания от градовете на лица и цели семейства, за които политическата полиция има сведения, че не подкрепят режима.
От София са изселени като първа група 384 семейства, при изготвен списък за 3796 семейства. През есента на 1956 г. от висшите училища на страната превантивно са изключени над 500 студенти като евентуални участници в демонстрации и бунтове по примера на унгарските си колеги.
Пражката пролет
Политическата либерализация в Чехословакия, започнала от началото на януари 1968 г. и продължила до 20 август с.г., позната като Пражката пролет, тревожи силно партийната номенклатура в България и другите държави от Източна Европа, останали след Втората световна война в сферата на съветското влияние. Службите за сигурност получават допълнителни задачи за наблюдения над младежта и интелектуалците.
На 3 август 1968 г. в Братислава се събират партийните ръководства на СССР, България, Полша, Унгария и Чехословакия и подписват т.нар. Братиславска декларация, в която те засвидетелстват вярност към идеите и практиките на комунизма и непримиримост в борбата с буржоазната идеология. Българският партиен ръководител Тодор Живков пръв огласява идеята за намеса в Чехословакия и бива подкрепен от Валтер Улбрихт, партиен и държавен глава на ГДР и Владислав Гомулка, председател на Полската Обединена Работническа Партия.
Група чехословашки българисти и интелектуалци изпращат „Отворено писмо” до българския вестник „Литературен фронт”, в което те споделят тревогата си за разпространяваната невярна информация в българския печат за събитията в Чехословакия.
Със строго секретно постановление № 39 на МС от 2 август 1968 г. се взима решение „за участие с въоръжени сили за оказване помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията”.
Военната интервенция, наречена Операция „Дунав”, започва на 21 август 1968 г. с навлизането в Чехословакия на войски на СССР, Полша, България и Унгария. България участва в противоречащото на международното право нахлуване с два мотострелкови полка (12. и 22. полк), с обща численост 2164 души и 26 танка. 12. полк има задача да овладее района на гр. Банска Бистрица и гр. Зволян и да разоръжи намиращите се там части на чехословашката армия, а 22. полк – да се прехвърли на летищата Рузине и Водохоци край Прага. Загива един български войник от 22. полк.
Всички български войници са наборна армия, които до последния момент не знаят къде ги изпращат и по сведения на участници много от тях са шокирани и психически травмирани, когато виждат пред танковете им да се изправят протестиращи техни връстници момчета и момичета.
Както след въстанието в Берлин през 1953 г., така и след Пражката пролет от 1968 г. Политбюро на БКП провежда твърда и безкомпромисна политика, за да се пресече влиянието й върху българското общество. Засилват се натискът и контролът най-вече върху интелигенцията и младежта. В творческите среди е върната стагнацията от периода 1947–1958 г. Убитият в Лондон от тайните служби на режима негов критик – писателят Георги Марков, заявява:
„Сега след Чехословакия идеологическото направление на ДС има огромен състав и поема пълен контрол върху всичко, което се смята за идеологическо.”
Засилват се индивидуалните и груповите прояви на протести срещу режима, но властта налага върху тях пълно затъмнение, като случаят с бунта в Старозагорския затвор, например. На 9 септември 1969 г., точно на 25-годишнината от комунистическия преврат в България, петима младежи от политическия отряд на Старозагорския затвор след вечерната проверка завладяват затвора и освобождават от килиите други 80 политически затворници. При потушаването на бунта от редовна войска главният организатор Петко Чобанов се самоубива.
След Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа
Подписването на Заключителния документ на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа през 1975 г. събужда отново надеждите на народите от източния блок за освобождаване от тоталитарните режими. Те получават ново оръжие – правата на гражданите, препотвърдени и в този исторически документ. Появява се нова форма на опозиция.
Все повече хора в страните на Източна Европа се осмеляват да заявят своя протест против ограничаването на гражданските им права и да настояват за тяхното стриктно спазване от страна на властите.
Дейността на „Солидарност” в Полша дава нови импулси на правозащитните движения в Източна Европа. По примера на свободния полски профсъюз още през есента на 1980 г. избухват стачки в Румъния, Грузия и Съветска Прибалтика. Гласове и прояви на недоволство се забелязват и в България. През септември 1980 г., на VI управление на ДС, предназначено да наблюдава „политическия и идеологически противник”, се възлага задача да „парира организираната вражеска дейност под влияние на антисоциалистическите сили в Полша”.
До края на същата година се осъществяват „целенасочени мероприятия” сред интели-генцията, младежта и „контрареволюционните елементи”. Властите въвеждат строги огра-ничителни мерки за идващи от Полша книги, вестници, филми и всякакви пропагандни материали. Особени грижи за службите за сигурност създава огромният поток от полски туристи по българското Черноморие.
Българската преса бълва изопачаващи полската действителност пропагандни материали, които целят да създадат невярна представа за целите на свободния профсъюз и за политическата воля на полския народ да демократизира страната. Официозът „Работническо дело” все по-често препечатва статии от „Правда” и „Известия” за „разобличаване намесата на западните сили във вътрешните работи на Полша”.
Същевременно на 14 октомври 1981 г. Тодор Живков изпраща до Политбюро своя „Докладна записка”, в която споделя опасението си, че това, което става в Полша, може да се повтори и в България. Отдел 2 на VІ управление на ДС отчита увеличаване на разпространяваните анонимни позиви, събирането на младежи по квартири с обсъждане и коментиране на полските събития. Група младежи възнамерявали да подготвят и разпространят „Декларация-80” извън страната, насочена срещу „законността” в България.
Едно от централните дела на ДС през периода 1981–1982 г. е наречено „Дисиденти” и обхваща наблюдения и разработки на група творци от София, Бургас, Варна, Стара Загора, Ямбол и др. Властите арестуват и задържат обвинените в дисидентска дейност, а някои от тях изпращат и в психиатрични клиники. От разкритията през 1982 г. 312 автори и разпространители на листовки 45 % са на младежка възраст. През съшия период от ДС са засечени 141 сигнала с антисъветска насоченост. Под влияние на събитията в Полша в България нараства броят на неформалните младежки групи. Според наблюденията на ДС през 1982 г. те са вече 64 с 295 участници спрямо 18 с 86 участници през 1980 г.
През есента на 1986 г. няколко бивши политически затворници съставят „Открито писмо – апел” за човешки права и го изпращат до заседаващата тогава във Виена Конференция за преглед на изпълненията на договореностите от Хелзинки.
Открито писмо – апел
Уважаеми представители на европейските страни, на САЩ и Канада. Ние се обръщаме към Вас и към широката европейска общественост с апел: Конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарни човешки права за всички европейски народи… Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа ще може свободно и без страх от преследване, да изразява своите мисли, мнения и убеждения, в писмена или устна форма…
Пак по това време авторите на този апел съставят и подписват Декларация за присъединяване към Меморандума на дисиденти от четири източно европейски страни по повод годишнината от Унгарското въстание и във връзка с въстанието в Берлин, Пражката пролет и събитията в Полша. И под двата документа стоят подписите на Илия Минев, Едуард Генов, Григор Симов, Цеко Кръстев, Стефан Савовски и Божидар Статев, които по-късно на 16 януари 1988 г. стават инициатори за учредяването на Независимо дружество за защита правата на човека в България. Дружеството си поставя за цел да води борба в защита на човешките права и свободи, грубо потъпквани от комунистическата власт в България в продължения на повече от четири десетилетия.
>> Гражданите, лишени от основните права [15]
Едуард Генов,
eltimir.ucoz.ru
Позиви от Унгарското въстание,
частен архив