През пролетта на 1946 г. комунистическата партия започва широка кампания за утвърждаване на „диктатурата на пролетариата” чрез ликвидиране на частната собственост върху индустрията, занаятите и търговията. Успоредно с провеждането на серия политически процеси, на 8 септември 1946 г. се приема Закон за конфискуване имуществата, „придобити чрез спекула и по незаконен начин”. Член 1 постановява, че се конфискуват в полза на държавата всички движими и недвижими имоти, пари, акции и пр., придобити след 1935 г., попадащи в тази категория. Под „спекула” в този закон се разбира всяко занимание със стопанска и финансова дейност.

Александър Гиргинов, един от водачите на опозиционната Демократическа партия:
„Законът цели експроприирането на имотите, фабриките, предприятията и свързаните с тях средства за производство, намиращи се в лица, неприятни на режима, които трябва да бъдат унищожени стопански и материално.”
Георги Димитров:
„Национализацията беше една от най-важните стъпки на народнодемократичната власт за преобразуване на капиталистическата собственост в социалистическа.”

След като от края на 1947 г. комунистите налагат в България по съветски пример еднопартийна система, те могат вече да се заемат с осъществяването на своята програма за пълното ликвидиране на частната собственост и в областта на индустрията.
На 18 декември 1947 г. Политбюро на ЦК на БКП приема Законопроект за национализацията на частните и индустриални и минни предприятия, който Великото народно събрание гласува на 23 декември с.г.

Съгласно разпоредбите на този закон на национализиране подлежат: предприятията от металообработването, минните предприятия, текстилната промишленост, бирените фабрики, строителната и химическата промишленост, маслобойните и др. Засегнати по същия закон са и паричните средства на предприятията, както и техните влогове и ценности.

Подготовката за извършването на национализацията се провежда в пълна тайна. Комунистическата партия пристъпва към завземане на предприятията на 22 декември 1947 г., преди още Законът за национализацията да е приет от Народното събрание. Процедурата е опростена: Собственикът на предприятието предава ключовете на касата и на канцеларията си на влязлата внезапно при него комисия. Той подписва най-общ протокол, че предоставя предприятието на народната власт и на излизане има право да си вземе само палтото.

След този акт фабричната сирена оповестява шумно, че партийното и правителственото решение е изпълнено. Собствениците са отстранени от индустриалните, търговските, банковите и занаятчийските предприятия и от длъжностите, които са заемали в тях.
Иззети са не само техните капитали и основни оборотни средства, но и по-голямата част от личните им имоти, банкови влогове, жилища, бижута, автомобили и др. На 25 декември 1947 г. се приема Закон за въвеждане на държавен монопол върху банковото дело, по силата на който са национализирани 31 банки, български и чужди.

След национализацията в България се ликвидира и пазарното стопанство, създава се бюрократична икономика без предприемачески стимул, поверена в ръцете на партийни функционери. Тя обхваща целия спектър на стопанския живот.

В България не остава нито едно частно предприятие, нито една частна занаятчийска работилница, включително и в областта на търговията и услугите.

Експроприацията засяга и жилищата на определени категории граждани. През 1948 г. жилищни комисии към народните съвети в градовете започва да „сгъстяват” собствениците на градски имоти и да настаняват в тях функционери на комунистическата партия и верни на новата власт чиновници и служители, които идват предимно от провинцията.

Така се постъпва преди това и със жилищата на убитите, въдворените в лагери или принудително изселените, обявените за противници на новата власт граждани.
Със Закона за недвижимата покрита градска собственост се отчуждават изцяло или отчасти къщи, апартаменти, вили, кантори и др. на по-заможните собственици.

>> Преследване на църквата [7]

„Ежедневници на опозицията“,
сн. Ф. К.